Драконовото пророчество /РП-ограничено/

ПРЕДУПРЕЖДАВАМ РП-ТО Е ОГРАНИЧЕНО!!!ПИШЕ СЕ САМО ОТ МЕН И ДРУГАТА МОДЕРАТОРКА НА ТЕМАТА ( Kuikning)!
Всички други мнения ще се трият!

Моя герой (^Daughter of the night^):
Име:Илейн Траканд
Години:16
Описание:Илейн е средновисока и доста слаба с дълга до кръста чуплива тъмнокестенява коса и сиво-сини очи.Има малко,овално лице и малък нос.
Снимка:https://2img.net/h/i108.photobucket.com/albums/n26/Elira_James/BEAUTIFUL_KILLER_by_AURORY.jpg
https://2img.net/h/i108.photobucket.com/albums/n26/Elira_James/9663.jpg
Кратка история:Илейн е дъщеря на Бранд Траканд и Кейтлин Траканд,владетели на Източното кралство,и през целия си живот е живяла в двореца на баща си заедно със сестра си Аная,която е година по-голяма от нея,брат си Ригел,който е с три години по-голям от нея и най-малкия си брат,който е едва на девет - Дейн. Преди година Аная бива омъжена за сина на високопоставен лорд,а Ригел като наследник на трона беше венчан за дъщерята на господаря на Западното кралство-здрав съюз,свързващ двете кралства и предпазващ ги от повечето неприятности,които често си създаваха. Юми,съпругата на Ригел беше нисичка и слабичка,за разлика от него-той беше доста едър за възрастта си и съвсем скоро щеше да подмине и Бранд Траканд по телосложение ако продължеше с пировете и гощавките.
Илейн,както и Дейн,бяха взели изящното телосложение на майка си и красивите й черти,но не и мекия й нрав.
Характер: Илейн е жизнерадостна и весела,винаги готова за приключения. Непоколебима и необуздана,никой не може да я накара да направи нещо против волята си освен баща й когато прибегне до крайни мерки.Илейн обича да язди и предпочита да се учи да се бие с меч с брат си отколкото да шие или бродира по цял ден като другите дами из двореца.За разлика от Аная,която прилична на типична разглезена принцеса,с безупречни маниери и приемлива външност,Илейн предпочита да се забавлява отколкото да се придържа към дворцовия етикет.


Героя на Хрис(Kuikning):
Име: Кимбър Елеседил
Години: 16
Описание: Кимбър е висока и стройна с дълга светло-кестенява коса и жълто-зелени очи.Има кръгъл белег на дланта на лявата ръка, който е получила падайки от дърво.
Снимка: https://2img.net/h/i137.photobucket.com/albums/q224/alciona333/the_green__haven_by_anaRasha-1.jpg
Характер: Кимбър е хладнокръвна и улегнала. Един от недостатъците и е, че избухва лесно и в яростта си често прави неща, за които по-късно съжалява. Тя е решителна и способна и изключително вярна на убежденията, целите и приятелите си.
Кратка история: Кимбър е израснала в покрайнините на Източното кралство. Къщата на родителите и е в подножието на един хълм точно до гората. Точно за това боровете и елите са се превърнали в нейният втори дом. Детството и е било сравнително спокойно и безгрижно. Баща ú е бил един от най-известните ковачи в цялото Източно кралство, а майка и е била домакиня. Родителите ú са загинали при пожар, заедно със по-малкия и брат, когато тя е била на 10. В онази нощ, тя е била при леля си и това я е спасило.Година преди това по-големият и брат (с 4 години) изчезнал безследно. От тогава Кимбър живее при леля си и тримата си братовчеди. Ходила е в града само няколко пъти и това е било най-голямото ú отдалечаване от дома ú.

Пролог

В древни времена,още в зората на Сътворението,земята била разделена на четири части.Северната част,винаги студена и покрита с неизменни снегове и бури била наречена Северното кралство,източната - най-голямата част от четирите била наречена Източното кралство,а западната,по-голямата част от която била заета от океан и пръснати начесто големи острови,била наречена от населяващите я народи Западното кралство.На мястото на южната част се издигнала висока планина заемаща цялата площ от Западното до Източното кралство,за която се говорило,че никой смъртен не може да я прекоси и да се завърне жив.
Странни легенди се носели из Трите кралства...легенди за дракони и драконови ездачи, легенди за приключения и герои спасили света и възправили се срещу злото.Легенди за битки и войни,за смърт и слава,за любов и приятелство.Легенди,възпяти в множество песни,превърнати в митове и предания.А заедно с тях пророчества,толкова стари,че могат да се сравняват със самото сътворение.Пророчества,сбъдвани и предодвратявани, пророчества разрушили кралства и сътворили нови.
Едно от пророчествата гласи:
И ще се свърши ерата на драконовите ездачи и единствено спомена ще остане. Спомен за някогашна сила и и власт,владеещи света,спомен за онези,що пазят мира да не рухне. Но ще пребъдат те отново щом луната изгрее червена и светът в нужда изпадне. Десетима те света ще владеят,злото и доброто в тях ще се преборят... и битката им ще реши съдбата на човечеството...



Илейн сръга кобилата в хълбоците и животното се понесе още по-бързо напред задминавайки другите два коня пред себе си.Полите на роклята й се вееха след нея и тя ужасно съжаляваше,че не си е сложила по-удобни дрехи.Щяха да й се карат пак,че не се е държала “както се предполага,че трябва да се държи една истинска дама”.
Един от конниците я задмина в бесен галоп точно на входа като за малко не прегази двама граждани,които тъкмо пресичака улицата.За щастие и двамата избутаха количката по-бързо и го пропуснаха,но така застанаха точно на пътя на момичето. Кобилата понечи да забие спре,но Илейн я сръга силно отново и тя продължи все по-бързо.На петър и половина пред тях животното скочи и направо прелетя над количката и главите им стъпвайки грациозно зад тях и продължавайки в бесен галоп след изпреварилия я.Звук от копита отекна по улицата и хората вече бързо се заодръпваха от пътя им.Нямаше как да го настигне без да прегази някой от тълпата,затова Елейн дръпна леко юздите и продължи по-бавно.Щом стигна до втората порта отделяща града от цитаделата забеляза двамата стража,застанали на пост от двете страни на отворената порта.Разбира се,те я познаваха прекрасно и щом мина с коня покрай тях сведоха глави почтително.
Целият този етикет я упоряваше и отегчаваше до смърт.Мразеше го.
Отново препусна в галоп по настелената с камъни улица и забеляза,че другите двама конници я настигат.Единият от тях беше брат й- Дейн,който беше сравнително добър ездач за деветте си години и личния му скуайър Джефри,който беше четиринайсет годишен.
Вече беше стигнала до конюшнята където четвъртия конник,който я бе изпреварил в последния момент,а именно личния скуайър на баща й- Лион,галеше коня си по муцуната усмихвайки се доволно.Рядко се случваше някой да я превари в ездата,а той беше един от малцината,които го бяха постигали.
-Добра езда,милейди.-каза учтиво той приближавайки се до коня й и милвайки го по муцуната,за да може да подуши ръката му и да го допусне по-близо.Кобилата беше обучена перфектно,както повечето животни в кралския двор,и се подчиняваше напълно на господарката си и на никой друг.
Лион протегна ръце и й помогне да слезе преди да е успяла да го стори сама.
-Но явно не достатъчно добра.-отбеляза с крива усмивка тя хващайки юздите на кобилата си.Лион само се усмихна широко.
Илейн се обърна към брат си и скуайъра му,които тъкмо слизаха от конете си.
-Не беше зле.
-Не е нужно да си го изкарваш на нас,Илейн.-отвърна недоволно Дейн оставяйки един от конярите да отведе коня му.-Между другото как само прескочи онази количка...беше страхотно!
Илейн се засмя и щом кобилата й се отмести,поведена от коняра,тя забеляза сестра си и първата дама на майка им,която се бе заела с личното им обучение по етикет,шиене и бродиране,да вървят към тях.
-Загази здравата.-отбеляза Дейн.
-И ти също.Трябваше да си на тренировка по стрелба преди час и половина.-отбеляза кисело сестра му гледайки как лейди Мирейн се клатушка към тях,а лицето й бе придобило морав вид.Аная изглеждаше видимо недоволна и стъпваше внимателно сякаш се страхуваше да не си оцапа роклята с прах.
-Илейн Траканд,как не те е срам!-извика жената спирайки точно пред момичето.Беше почти с една глава по-ниска и поне три пъти по широка от Илейн и докато вървеше приличаше на топкаща се топка.-Пропусна часа си по шиене!Правиш каквото си поискаш без да мислиш дали е на нивото ти или не!
-Не мисля,че язденето е под нивото ми.-отбеляза отегчено Илейн скръствайки ръце.
-Не говоря за самото яздене!-избоботи лейди Мирейн.-А за факта,че напускаш цитаделата сама,без охрана,без да се обадиш и ходиш кой знае къде и правиш най-вероятно нещо опасно или непочтително!
-Това ми прозвуча като обида,лейди Мирейн.-отвърна остро Илейн и жената за момент се ошашави.Не можеше да обвинява самата принцеса в подобно нещо ако нямаше сигурни доказателства.Колкото и много привилегии да й бе придоставила майка ми,като факта,че говореше на всичките й деца на малки имена и се държеше с тях като с повереници,нямаше чак такива права.
-Извинете ме,милейди,просто не мисля,че...
-Няма как да ме интересува по-малко какво мислите,лейди Мирейн.-отвърна Илейн и понечи да се одталечи когато звънкия смях на сестра й я закова на мястото си.
-Още нещо,Илейн.
Илейн вдигна поглед към сестра си и я изгледа подканително.
-Какво?
-Татко те вика.-в гласа й не се долавяше обичайното задоволство когато знаеше,че по-малката й сестра ще бъде смъмрена.Сега то бе замемено от подигравателна усмивка,по-ужасна и от най-силния й подигравателен тон.
-По каква причина?-попита предпазливо Илейн.
-Ще разбереш като отидеш.Най-добре се приоблечи,едва ли ще иска да те види в този вид.
“Този вид” беше омачканата рокля от бързата езда и леко разрошената дълга коса на Илейн,която се спускаше на вълни по гърба й.Илейн я изгледа с присвити очи и им обърна гръб отдалечавайки се бързо към замъка.Премина почти набегом през коридорите оставяйки се на краката си да я водят към собствените й покои.Щом най-накрая стигна стражите отвориха големите двойни врати и тя влезе вътре насочвайки се към спалнята си.Дочу как вратите се затвориха почти моментално след нея,но вече бе свикнала да не се обръща всеки път.Преоблече се бързо и надве-натри среса дългата си коса,която се отпусна меко по гърба й като кофява река от блестящи къдрици.
Отне й още няколко минути да стигне до тронната зала,където разбра,че се намира баща й,и когато застана пред огромните врати двамата стражи,вечностоящи отстрани ги отвориха и я пуснаха вътре.
Илейн се поизправи и запристъпва напред без да отделя поглед от баща си,който сега бе вдигнал поглед към нея с леко притворени очи както всеки пък когато й повтаряше,че трябва да слуша лейди Мирейн и да се държи като дама,и всеки път взе по-обезнадеждено от предишния.
-Илейн.-каза името й по-скоро като официалност отколкото като нещо друго.Момичето беше забелязало,че в залата има повече присъстващи отколкото обикновено,и това значеше,че не я вика,за да й се кара.
-Ваше Величество.-каза учтиво тя приклякайки в лек реверанс.Не беше толкова красив и изящен колкото този на Аная,но щеше да мине.Това,че не посещаваше уроците на лейди Мирейн не значеше,че си нямаше никаква идея за етикет и учтивости.Просто не искаше да знае всички подробности...
-Разбрах,Илейн,че пак си напускала цитаделата без мое разрешение.-въздъхна той и момичето кимна леко.-Защо?
-Имах нужда да пояздя малко.
-За теб “яздя” означава да изморя коня докато рухне,дъще.-отвърна Бранд Траканд.Баща й беше доста висок и не малко широк,с бузесто,но добродушно лице и спокойни,но някак отегчени зелени очи.-Слуховете се разнасят бързо,Илейн,особено тези от града.
Момичето не каза нищо.
-Викали сте ме за нещо,татко?За това ли?
-Не.-въздъхна той и се изправи слизайки по четирите стъпала,които издигаха трона малко над пода.-Имаме гости,Илейн,от Западното кралство.-Илейн повдигна вежди подканително.-Принц Алкор.
Баща й вдигна ръка и посочи висок младеж,може би на годините на Ригел с късоподстригана руса коса и морскосини очи,който пристъпи напред и целуна галантно ръката й.Илейн беше видимо впечатлена,но факта,че не разбираше защо именно тя е трябвала на баща й за посрещането на “принц Алкор” ,я накара единствено да се усмихне учтиво.
-Добре дошли,принц Алкор,присъствието ви тук е голяма радост за нас!
-Удоволствието е изцяло мое!-усмихна се той.
-Колко време ще останете тук,принц Алкор?-попита с лека усмивка Илейн.Той я изгледа леко изненадано,след което стрелна с поглед краля,който явно премисляше думите си.
-Зависи,милейди,от баща ви.-гласеше отговора.
Илейн се извърна към баща си озадачено.Той я гледаше доста съсредоточено.
-За нещастие принц Алкор идва с тъжни новини,по-големия му брат принц Алкаид е бил убит по време на лов.Както знаеш,Илейн,здравето на бащата на принца беше доста нестабилно,затова Алкаид наследи трона.Сега след като той е мъртъв,наследника на трона е Алкор.Той е тук,за да поиска ръката ти и да отдаде почитта си към мен.
Илейн отвори уста и я затвори тъй като не знаше какво да каже.Искаха...искаха...да я омъжат?Сега?За него?Знаеше,че все някога ще се случи,но...
-А ти?Какво отговори?-попита наивно тя въпреки,че вече знаеше отговора.Лицето на баща й се стегна.
-За нашия дом,дори за теб,-натърти той.-е чест това предложение.По случай годежа ви ви вече съм наредил да подготвят голямо празненство.
Илейн облиза устни гледайки някъде в пространството между баща си и бъдещия си съпруг.Щяха да я омъжат за човек,който не обича,който дори не познава,а от нея се очакваше да му бъди вярна съпруга и да му народи куп деца,които в последствие щяха да наследят трона на Запада.Това...не можеше да е истина!
-Повече няма да излизаш от цитаделата без мое знание и без охрана.-гласът на баща й я извади от унеса й и тя вдигна поглед към него.
-Но...
-Без но!-сряза я той.-И не ядосвай повече лейди Мирейн.Жената само се опитва да ти помогне.
Илейн присви очи заплашително.
-Свободна ли съм вече,Ваше Величество?-попита тя студено,а зъбите й изтракаха докато се опитваше да говори докато ги стиска,за да не завика от безсилие.
-Да,свободна си.-кимна той.
-Довиждане.-почти изръмжа тя и напусна залата по възможно най-бързия начин,който й позволяваха краката и тази рокля.

Кимбър прескочи поредния корен и продължи да тича, без да си направи труда да погледне назад. Пред нея се изпречи дърво с по-ниски клони и тя подскочи към единия от тях и ловко се покатери по стъблото. Спотаи се между листата на бука и затаи дъх. Отдолу се появи момче, на около 19 години. Косата му беше руса, а очите му - лешниково-кафяви. Изведнъж се спря точно под буковото дърво. Беше забелязал, че следите свършват там. В този момент Кимбър скочи. Тя уви ръце около врата на момчето и го събори по гръб на земята.
- Пипнах те! – засмя се весело тя.
Той обаче с лекота хвана китките ú и смени мястото си с нейното.
- Кой кого? – каза той, все още държейки ръцете ú.
- Братовчеде, нямаш никакво уважение към жените!
Тя ловко се освободи от тежестта му и се претърколи настрани. Той само възкликна изненадано и бързо се изправи.
- Къде ти е лъкът? – попита я той, докато тупаше праха от туниката си.
- Горе – тя вдигна глава към дървото.
- Ще го сваля – каза той и преди Кимбър да успее да възрази той вече се беше покатерил и държеше лъкът в едната си ръка.
Саймън беше само с три години по-голям от Кимбър, но беше по-висок от нея с цяла глава. Те бяха израснали заедно и бяха неразделни, като брат и сестра, особено след като братът на Кимбър изчезна. Саймън беше най-големият от тримата братя и на него се падаше задачата да изхранва семейството, след като баща му почина.
Той подаде лъка на Кимбър и я подкани:
- Започна да се стъмнява. Хайде да се прибираме!
И наистина слънцето почти се беше скрило зад хълма. Тъмнината пълзеше от изток, като живо същество. Бледите сенки на листата бавно потрепваха от студения северен вятър. Зимата наближаваше и вече се усещаше.
Кимбър пое лъкът и кимна бавно на братовчед си. Напоследък гората изглеждаше пуста и студена и това не беше така само заради смяната на сезона. Момичето невидимо потреперя и тръгна напред. Тази вечер се бяха отдалечили доста от селото и трябваше да вървят много бързо ако искаха да стигнат преди да се стъмни съвсем. Някъде зад тях в гората изграчи врана. За миг кръвта и на двамата се смрази
Враните бяха сред най-неприятните същества за селяните. Обикновено след тяхната поява се случваше нещо лошо.
Най-после стигнаха до селото. Кимбър огледа малкият селски площад. Тази вечер беше необичайно пусто. Обикновено младежите се събираха и под “строгите” погледи на родителите си танцуваха и пееха до късно през нощта. Но тази вечер нямаше никого. Кимбър погледна озадачено Саймън и двамата продължиха към къщата.
Луната вече беше изгряла, когато стигнаха до зелената ограда на малката селска къща. Саймън отвори портата и направи път на братовчедка си. Тя направи глупав реверанс и му се ухили заядливо. Благородническите шеги между двама им бяха често срещани.
- Аз ще нахраня животните, а ти се прибирай – каза Саймън и се насочи към обора.
- Пак не ми оставяш възможност да реша какво да правя – измърмори Кимбър и тръгна към къщата.
Леля и седеше на ниско столче до камината и шиеше. Кимбър я поздрави и продължи и понечи да се качи в стаята си когато възрастната жена я спря.
- Кимбър, къде е Саймън?
- Отиде да нахрани животните, лельо…ще дойде след малко.
- Ще ви бъда благодарна, ако не се бавите до толкова късно вечер, мила.
- Добре – простичко каза Кимбър – не знаеше какво повече да каже.
Никога до сега не беше виждала леля си толкова притеснена, освен когато…онази вечер след пожара…когато…
Болезнените спомени я заляха като огромна вълна. Тя се опита да се отърси от внезапната болка, но не можа и се обърна, за да не може леля и да забележи сълзите.
-Качвам се горе – каза тя и изтича по стълбите.
Изкачи и последното стъпало и влезе в стаята си. Затвори вратата и бавно се отпусна на колене. Допря гърбът си на леглото и зарови лицето си в дланите си. Сълзите бавно се стичаха и малко по малко отмиваха мъката.
Момичето не усети как е заспало. Спомените за родителите ú оживяха в съня ú. Картините се сменяха толкова бързо, че тя едва ги различаваше, докато най-накрая се унесе в спокоен и безличен сън. Усети как някой я вдигна от пода и я сложи на леглото. Знаеше, че това е братовчед ú и дори не си направи труда да се разсъни. Просто отново се потопи в съня си. Сънят, който беше единствената ú утеха.

Илейн седеше на табуретката пред огледалото и гледаше отражението си.Пред нея стояха някое от мехлемите и благовонните масла,които лейди Мирейн й бе донесла,за да се разкраси за принц Алкор.Илейн я бе изгонила от стайта си най-безцеремонно,но жената се бе направила на разсеяна и случайно си бе забравила принадлежностите на масичката й.
Единственото хубаво нещо от цялата ситуация бе яда на Аная.Подигравателната усмивка,с която я бе дарила в двора беше единствено защото е знаела,че баща им е решил,че ще я омъжи и вече дори бе почнал да го урежда.Аная не знаше обаче,че бъдещия съпруг на Илейн всъщност е принца на Запада и наследник на трона,бъдещия върховен владетел на Западното кралство.Не можеше да се примири,че тя,идеалната дама е дадена на някакъв си върховен лорд,а непокорната й,вечно забъркваща се в неприятности,непоносима сестра ще стане съпруга на владетеля на Запада!
Пръстите на Илейн забарабаниха разсеяно по дървената повърхност,докато отражението й правеше същото.Нямаше нужда да се конти за Алкор,така или иначе всичко беше уредено...пък и тя не беше като Аная.Никога нямаше да бъде такава празноглава метериалистка.
Илейн скочи на крака и се насочи към терасата.Горната част на косата й бе прибрана назад с красива фиба,подарък от Лион.Лион освен личен стуайър на краля беше и син на високопоставен лорд от свитата на баща йй и си бе позволил този подарък по случай рожденния й ден именно по тази причина.
Илейн пристъпи на терасата и се насочи към парапета.Покоите й се намираха от западната част на цитаделата и тя обожаваше да наблюдава залезите оттам.Сега обаче тази прелестна картина не й направи почти никакво впечатление.Порозовялото небе,отблясъците на оранджево,червено и лилаво...всичко това беше там,далеч.
Животът й щеше да се промени,тя щеше да напусне това място...може би завинаги.
Нечия ръка докосна леко ромото й,но тя дори не подскочи.Нямаше кой да се промъкне или да се измъкне от стаята й незабелязано.Баща й не се шегуваше.Беше й направо забранено да напуска замъка без охрана,а за да вдигна на крака цялата свита,която баща й щеше да й приготви нямаше основателна причина.
Момичето погледна през рамо и забеляза по-големия си брат да стои до нея със съжалителна физиономия.
-Ригел.-каза тя,а лека усмивка докосна ъгълчетата на устните й.-Не те очаквах.
-Аная ми каза.-отвърна направо той.Беше изключително прям човек – честен,точен и директно казваше истината в очите – може би именно затова нямаше да стане достатъчно добър владетел.
Илейн изсумтя презрително.
-Глава си залагам,че вече цялата цитадела знае,а до утре и града ще я последва.
-Но ти не си особено щастлива от този факт.-отбеляза Ригел.
-Не.Ти беше ли щастлив когато татко ти каза,че трябва да се ожениш за някоя,кото не познаваш изобщо?
-честно казано не бях особено позитивно настроен,но както виждаш Юми не е толкова лоша.А и аз съм първороден син,какъв избор имам според теб?
-Е,аз не съм нито първороден,нито даже първородна дъщеря,но пак нямам никакъв избор.
-Доколкото познавам Алкор от краткия престой в Енатра,мисля,че ще си паснете.Или той е страшно добър актьор или наистина е това,което е.Прилича на теб – необуздан,решителен,винаги иска да става на неговото...
-Еднаквостите се отблъскат,тъй както противоположностите се привличат.-измърмори Илейн.
-Ама ти наистина си си наумила,че няма да го харесаш каквото и да стане.-засмя се Ригел.
-Просто не ми харесва.Изглежда ми малко...като Аная,но не толкова досаден и не ми се е налагало да живея с него.Засега.
-Нямаш избор.-напомни й брат й.
-Понякога искало ли ти се е да си просто някой,без име,без титла,просто обикновен човек,на който не му казват какво да прави и какво да не прави?Който просто живее по свой начин и прави каквото му харесва?
-Доста често.-кимна замислено Ригел.-Но дори на обикновените хора им нареждат и почти винаги те правят това,което трябва,а не това,което искат!
-Голям философ се извъди!-изсмя се неочаквано Илейн и настроението се покачи леко.-Хайде да отиваме на вечеря преди татко да е пратил Аная да ни завлече в залата!

* * * * *

Илейн се завъртя около себе си и отби дървения меч спускащ се към нея със своя.Дейн залитна и се стовари на колене на земята.Сестра му се изсмя сухо и сложи ръцете си на хълбоците си.Беше облечена с панталони и бяла ленена риза спускаща се свободно по тялото й- облекло,което би докарало лейди Мирейн до припадък ако я видеше.Косата й беше вързана с лентичка на тила и се опашката се спускаше свободно до кръста й.
Но все пак не можеше да се упражнява с рокля разбира се.Баща й не беше забранил да тренира така че не бе нарушила нито едно негово нареждане.
-Кажи ми отново,мила сестричке,какво ще направиш ако лейди Мирейн,татко,мама или Аная те видят в този вид?
Илейн го потупа с дървения меч по главата и той рязко се извърна отбивайки оръжието встрани.
-За разлика от теб мен приказки не могат да ме изкарат от нерви!-това си беше една опашата лъжа защото всеки път когато станеше дума за женитбата й тя се изнервяше до крайност и накрая напускаше стаята.Дейн обаче не беше като Аная и родители й да настоява до последно да говорят по въпроса-той беше най-близкия й човек от семейството, единствения,който смяташе,че не е честно да я омъжват за този жабок. Единственият,който не говореше за него в нейно присъствие и пак единствения,който измисляше нещо,което да я развлича.
Той скочи напред с вдигнат меч и Илейн ловко отби атаката му.Въпреки,че беше само на девет Дейн вече едва с около една глава по-нисък от нея и противно на крехкия му вид,беше силен почти колкото нея.Илейн обаче беше по-ловна и познаваше прекалено добре брат си.
Отляво,отдясно,отляво,пак отляво.
Дейн отново я пропусна и се оказа с гръб към нея със свалено оръжие,а тя му се усмихваше.
-Ставаш все по-добър,Дейн.Някой ден може и да ме победиш.
Той се изсмя сухо и неочаквано скочи към нея,но тя вече не беше на същото място,а две крачки встрани.Дейн се стовари на земята и изпъшка през смях.Тъкмо отвори уста да каже нещо,когато някой изръкопляска вяло отстрани и двамата вдигнаха поглед.
-Много добре,милейди,направо отлично!
Илейн не каза нищо,само изгледа принца навъсено помагайки на брат си да се изправи.
-На какво дължим присъствието ви,принц Алкор?-попита учтиво Илейн,а Дейн я стрелна с поглед,после също се извърна към другия.Принц Алкор бе придружаван от някакъв мъж,може би с две-три години по-голям от него,със спокойно изражение,но живи очи,които сега се впяха прерили преценително в сестра му.
Той само се усмихна леко и вдигна падналия дървен меч.
-Мога ли да ви наричам Илейн?-попита той,но не изглеждаше да се интересува особено от отговора.-Та,Илейн,виждам,че въртиш доста добре меча или брат ти е доста зле...какво ще кажеш за по-силен противник?
-Себе си ли имате предвид?-отбеляза тя гледайки го изпод вежди.
-Разбира се,но...можете ли да използвате истински меч или ще трябва да останем с дървените?
-С истинския няма да е честно.Ти си по-силен от нея и на нея ръцете й ще се уморят по-бързо от самото държене на меча!
-Поне теоретичната част от урока си си научил.-усмихна се Алкор,а Илейн изгледа гневно брат си.-В такъв случай какво ще кажете за тренировъчни спаги,Илейн, омекотени,за да не се нараните?
-Все тая.-отвърна безразлично момичето и Алкор направи знак на придружителя си.Другият мъж изчезна и след няма и две минути се върна с две от оръжията,за които бе споменал господаря му.Алкор ги пое и без дори да се замисля подхвърли едното към Илейн.Момичето го улови някакси,като за малко не го изпусна.Надяваше се,че никой не е забелязал тази подробност.
-Готова ли сте,милейди?-попита с усмивка Алкор докато Дейн и другия мъж отстъпваха настрани,за да не пречат.Вместо отговор Илейн скочи напред и го нападна с бърза атака,която той отби почти безпроблемно измъквайки се покрай нея.
-Не е зле.-продължи с коментарите той,а Илейн нямаше намерение да го остави да диша,камо ли да забележи слабите й страни.Щеше да го победи бързо и веднага,или да се провали.Второто не беше за предпочитане.
Алкор рязко пристъпи към нея замахвайки рязко с шпагата и тя бързо се наведе,за да избегне омекотеното острие,което изсвистя над главата й.Принцът на Запада стисна устни и още докато тя се изправяше,отново нападна,бърз като змия.Илейн заотстъпва назад отбивайки атаките му все по-трудно,а ръката й се бе стегнала болезнено от силата на ударите му.Защо трябваше да е толкова слаба?
Един изненадващ удар я удари по ръката над лакътя и тя стисна зъби,за да не изстене.
-Добре ли сте милейди?-подсмихна се той и още не беше довършил когато Илейн протегна ръка в опит да го промуши в корема,но той направи въртеливо двежение с ръка и двамата се извъртяха,като в последствие Илейн се стовари по корем на земята,а шпагата й отхвърча на няколко крачки от нея.Нямаше как да я стигне,беше победена.Или не.
Извърна се по гръб и забеляза принц Алкор,който я гледаше с подигравателна усмивка.Той направи крачка към нея и вдигна шпагата към гърлото й, и тя увисна във въздуха на десетина сантиметра от лицето й.
-Предавате ли се,милейди?
-Според вас,принц Алкор,какъв е шанса да ви поваля в това положение на земята?
-Нулев предполагам?-изсмя се той.-Особено при условие,че сте без оръжие,а съм със,че сте на земята,а аз съм насочил шпагата си срещу вас...
-Аз съм на друго мнение.-засмя се Дейн.Алкор го стрелна с поглед за миг,и на Илейн това й беше достатъчно.Изрита го силно в краката и той падна тежко на земята.Сега и двамата бяха в това положение,а Илейн бе настъпала върха на оръжието му,което ще рече- и той беше обезоръжен.Победата определено беше негова и ако в битка това се случеше тя вече щеше да е мъртва,но в момента беше доволна от себе си.
Дейн изръкопляска и й помогна да се изправи,а когато другия мъж понечи да помогне на принца на Запада,Алкор само махна с ръка и се изправи сам изтупвайки дрехите си.
-Това беше неочаквано,Илейн.Ще го имам предвид занапред.А сега трябва да ви оставя.-той се поклони леко и двамата с другия мъж се заотдалечаваха.
- И жабока-принц беше победен от нежната принцеса Илейн с хитрост.Три пъти ура за Илейн!-Дейн избухна в смях,а сестра му се усмихна.Една победа за нея.Но войната едва започваше.

Кимбър се събуди с остро главоболие. Слънцето още не беше изгряло, но я очакваше много работа и тя реши да не се олежава. Облече дълъг, тесен, черен панталон, тъмно- зелена риза и високи черни ботуши. Откачи лъкът си и зеленият колчан със стрели и ги преметна през рамо. Извади къса кама изпод леглото и внимателно я мушна в ботуша си. Загърна се с дълга, черна пелерина и излезе . Мина покрай стаята на Саймън и за секунда ú се прииска да го събуди, за да я придружи, но тази мисъл бързо се изпари. Тя се спусна пъргаво по парапета на стръмните стълби и с лекота се приземи на пода в кухнята. В движение взе една ябълка от масата и излезе навън. Беше по-хладно, отколкото си мислеше и за миг потрепери. В сумрака не се виждаше почти нищо и ú трябваха няколко секунди, за да свикне с тъмнината. После се насочи към обора. Имаха само два коня.Стара, сива кобила и породист, кафяв жребец, който беше единственото наследство от родителите ú. Кимбър го беше кръстила Денеб, на по-малкият си брат, който беше загинал при пожара. Тя го оседла и се огледа в конюшнята, за нещо което би могло да ú потрябва по-късно, но не се сети за нищо и се качи на гърба му. Бавно го подкара към вратата и след секунди вече беше излязла на главния селски път. Рязко сръга Денеб в ребрата с пети и конят препусна напред в галоп. Тя се приведе леко напред и сякаш изцяло се сля с животното. Насочи го вляво от селския път и се понесоха между дърветата. След около половин час Кимбър дръпна юздите и конят намали. Пред тях се беше изпречило голямо, черно езеро. Това беше единственото място, където щеше да може да улови нещо. Тя върза поводите на коня за едно дърво малко встрани от езерото и го остави да си почине след дългото препускане. После свали лъкът си и изпъна тетивата. Извади една стрела и бавно и тихо се запромъква между високите треви, все по-близо и по-близо към езерото.

Слънцето почти беше изгряло и червеникавите му отблясъци се отразяваха в поклащащата се езерна повърхност и сякаш малки пламъчета пробягваха по развълнуваните от вятъра листа.

Близо четвърт час Кимбър седеше неподвижно на брега на езерото с опъната на тетивата стрела. Най-после забеляза, че сред тревите на другия край на езерото нещо се размърда. В следващия момент една сърна плахо се провря между тръстиките и след като се огледа се наведе да утоли жаждата си. Както винаги преди да пусне стрелата Кимбър усети, че сърцето ú се разкъсва. Щеше да убие нещо толкова красиво…но месото ú трябваше. Това беше един от малкото начини, по които можеше да помогне на леля си и тя трябваше да го направи. Прицели се и затаи дъх…после просто стреля…стрелата се заби точно в сърцето на животното и то дори не разбра какво го беше сполетяло. Изящните му тънки крачета се подкосиха и то бавно се свлече на брега, а главата му се потопи във водата. Очите на Кимбър се насълзиха…надали някога щеше да може да свикне с това да отнема живот…

Тя преметна трупа на животното на стремената на коня и бавно го поведе за стремената. Гадеше ú се от това, което беше направила.

Вървеше с бърза и сигурна крачка по едва забележимата пътека. Малко хора от селото навлизаха чак в тази част на гората. Кимбър се беше замислила за празника, който щеше да се състои следващия ден. Цялото село се събираше и пееха и танцуваха чак до зори. По принцип Кимбър не обичаше цялата тази шумотевица, но точно сега имаше нужда от малко забавления. А и беше обещала на Мичъл, че ще се състезава с него. На празненствата играеха най-различни игри, но най-заинтригуващо беше състезанието, в което младежите и девойките танцуваха до последен дъх. Последните двама биваха признати за крал и кралица на празника…

Вляво от Кимбър се чу звук от чупене на клони. Тя рязко се обърна и внимателно се загледа между дърветата. Не се виждаше нищо, но тя усещаше, че някой я наблюдава. Много бавно извади камата си и протегна ръка напред в отбранителна позиция. В следващият миг измежду сенките изникна човешка фигура…Мъжът бе възрастен, със загоряла от лицето кожа и дълга стегната на плитка, черна коса. Дрехите му бяха оръфани, износени и покрити с всякакви мръсотии. Най-странно беше обаче голямото, лъскаво, червено петно, което беше, като залепено на гърдите му. Човекът се бе привел неестествено и беше протегнал умолително ръце към Кимбър. Без да се замисли, тя пусна поводите на Денеб и се спусна да му помогне. Успя да го улови миг преди той да се строполи на земята. Помогна му да седне и да облегне гръб на едно дърво. Ръцете ú се бяха оцапали с кръвта му.

-Трябва да ви превържа… - започна тя, но той поклати уморено глава.
-…вече е късно за това…аз умирам и нищо не може да ми помогне…ти си единствената надежда за изпълнението на моята задача…вземи онова, което намериш в онази торбата ми и го скрий добре…

Човекът обърна главата си към небето и зарея поглед към Слънцето…последното нещо което видя…

Кимбър се отдръпна ужасена от него. Дълго време го гледаше и не можеше да реши какво да прави. После се приближи към него и внимателно измъкна торбата от ръцете му. Оказа се по-тежка отколкото изглеждаше. Искаше да се махне възможно най-бързо от там и дори не погледна какво има в торбата. Просто я преметна през рамо и яхна Денеб…